Харесвате заглавието на моята книга? Благодаря, взех го назаем.

Виждате го на всички места, даже и да не го разпознавате постоянно: литературната алюзия. бързо! Кои два огромни романа от последните две години са заимствали заглавията си от „ Макбет “? Намирането на отговора – „ Birnam Wood “ и „ Tomorrow, and Tomorrow, and Tomorrow “ – може да ви накара да се почувствате малко самодоволни.

Може би тръпката на интелигентността (знам от кое място е това!), или противоположната страна на незнанието (трябва да знам от кое място е това!), е задоволително, с цел да ви подтикне да си купите книга, както едно усъвършенствано за търсене заглавие ви принуждава да щракнете върху връзка. В края на краищата заглавията са изключително удобна почва за подбудителство на намеци. Името на книга става по-запомнящо се, когато отразява нещо, което може би сте чували — или смятате, че би трябвало да сте чували — преди.

Този тип заграбване наподобява релативно актуален феномен. Преди началото на 20-ти век заглавията бяха по-скоро описателни, в сравнение с загатващи. Самите книги може да са били цялостни с учене, само че думите на кориците са значително удовлетворени, с цел да дадат на бъдещия четец кой („ Памела “, „ Робинзон Крузо “, „ Франкенщайн “), къде („ Грумнящи хълмове “, „ The Mill on the Floss “, „ Островът на съкровищата “) или нещо друго („ Алената писмен знак “, „ Война и мир “, „ Начинът, по който живеем в този момент “) от книгата.

По някакъв метод доникъде на 20 век литературата се е трансформирала в ехтене камера. Погледни към къщи, ангелче! Не питайте за кого шумът и яростта се спускат към Витлеем в съмнителна борба. Когато Марсел Пруст беше преведен за първи път на британски, той беше принуден да цитира Шекспир и „ В търсене на изгубеното време “ (буквалното, ясно описателно френско заглавие) стана „ Спомен за минали неща “, ред от сонет 30.

The Best Minds, ” с шепота на “Howl ” на Алън Гинсбърг, “This Other Eden ” на Пол Хардинг ( “Ричард II ”) и “The Rigor of Angels ” на Уилям Егинтън (Борхес). Списъците с бестселъри и каталозите на издателите съдържат голям брой (Уолт Уитман). Тук идват всички! (Джеймс Джойс).

Ако би трябвало да пишете прозаичност и стихове, думите, които употребявате, би трябвало да са ваши. Не съм споделил това: Мориси го направи в дълбока версия на Смитс („ Портите на гробищата “, от 1986 г.), която цитира неправилно Шекспир и ревизира имената на Джон Кийтс, Уилям Бътлър Йейтс и Оскар Уайлд – евентуално най-надеждно рециклираните писатели (заедно с Джон Милтън и създателите на Библията на крал Джеймс) на британски език.

Не че някой от тях би имал нещо срещу. Когато Кийтс написа, че „ нещо красиво е наслада вечно “, той сигурно се надяваше, че най-малко толкоз от „ Ендимион “ ще го надживее. Това е красиво възприятие! И може би е бил прав. Някой чете ли неговата елегия от четири елементи и 4000 реда за Томас Чатъртън отвън часовете по британски в колежа или даже в часовете по британски? Независимо от това, тази начална имитация може да ви прозвучи звънче, в случай че си я спомняте от филмите „ Мери Попинз “, „ Жълтата подводница “ или „ Белите хора не могат да скачат “.

Остроумието и bons mots на Уайлд са оживели даже когато някои от по-дългите му произведения са изчезнали. Ако е правилно (както той каза), че единствено повърхностните хора не съдят по външния тип, може би от това следва, че плиткото събиране е най-дълбокият тип прочит. Или може би, с цел да перифразираме Йейтс, отдадените читатели на лирика нямат никаква увереност, до момента в който безразсъдните цитатори са изпълнени със буйна активност.

Както всичко останало, това е грешката на интернет, който канибализира времето ни за четене, като в същото време предлага лесна, постоянно подправена, псевдо-ерудиция на всеки, който има задоволително духовитост да извърши търсене. Както един път Марк Твен сподели на Уинстън Чърчил, в случай че търсите в Гугъл, не е нужно да си спомняте нищо.

Юлий Цезар “) И също по този начин да попитам, напълно съществено и с дължимото почитание към Едуин Стар, „ Сайнфелд “ и Лев Толстой: За какво е потребно?

Езиковите центрове на нашия мозък са динамо на оригиналността. Компетентният говорещ всеки език е в положение да генерира разбираеми, поредни фрази, които никой преди не е произнасял. Това централно просветление на актуалната филология, развито от Ноам Чомски през 50-те и 60-те години на предишния век, е изумително демократично. Всеки от нас е стихотворец в ежедневната си тирада, един незнаен Милтън (Томас Грей), Шекспир, сечещ нови монети на красноречието.

Разбира се, същинските поети са вродени крадци (както може би е споделил Т. С. Елиът или някой като него), изтръгвайки думи и изречения от страниците на своите връстници и прародители. Останалите от нас също сме поети в този смисъл. Ако мозъците ни са леярни, те са и хранилища, цялостни с клишета, рекламни лозунги, кино крилати изречения, текстове на песни, изкривени поговорки и вицове, които сме чували на детската площадка в междучасието в трети клас. Също по този начин страхотни литературни творби.

Има хора, които пресяват това обилие с фанатичната грижа на ловци на гъби, събирайки единствено най-вкусните и сочни екземпляри. Други се блъскат през гъсталаците, думите се захващат за нас като бръчки по пуловер. Ако се опитаме да ги премахнем, цялата дреха — нашето схващане, в тази непокорна метафора — може да се разплете.

Това може да е правилно и групово. Ако по някакъв метод успеем да почистим езика си от детайлите, които се предават на ръка, може да загубим самия език. Какво се случва, в случай че към този момент никой не чете или всеки чете разнообразни неща? Практиката на литературното цитиране зависи ли от постоянен набор от общи препратки? Или действа като тип сурогат на споделено познание, което може въобще да не е съществувало?

Др. Seuss) — може да е изгубил част от блясъка си през последните десетилетия, само че сподели впечатляваща резистентност като рог на изобилието от цитати. Не е единственият, по никакъв метод (или мемета). Телевизията, известната музика, рекламата и обществените медии обезпечават изобилна храна и методът, по който четем в този момент (или не) има метод да направи всичко еквивалентно. Душата сама избира обществото си (Емили Дикинсън).

Когато бях млад, родителите ми имаха дебела антология с анимационни филми на New Yorker от средата на 20-ти век, книга, която надникна с завладяваща ревнивост. Една рисунка, която ме озадачи задоволително, с цел да се запечата в главата ми, включваше надпис със следните думи: „ Това са шеговити закачки, фанатици и безсмислени хитрости, кимане, кимвания и плетени усмивки. “ Какво за бога беше това? Едва когато бях в аспирантура, тъпчейки се за вербален изпит по ренесансова литература, открих отговора в „ L'Allegro “, ранна поема на Милтън, по-често представен като създател на „ Изгубеният парадайс “.

Не че съществуването на откъс безусловно оказва помощ. Карикатурата на Джордж Буут изобразява жена в нейната всекидневна, обръщайки се към членовете на многопоколенческо домакинство от доста типове. Има котки, коджари, дете с йо-йо, птица в клетка и куче, вързано за дивана. През предния прозорец може да се види патриархът на фамилията да се изкачва по алеята, федора на главата си и куфарче в дясната си ръка. Неговото идване – „ Ето идва баща “ – е мотивът за ободряващия диалог на дамата Miltonic.

The Brook “, от Алфред, лорд Тенисън. (И аз в никакъв случай не съм го чел.) Необходимо ли е да получите препратката, с цел да разберете шегата? Ако се изкискате в символ на различаване и завършите строфата, без да пропуснете ритъма — „ Правя неочаквана хитрост/И блещукам измежду папрата,/Да се ​​карам надолу по долината “ — шегата за вас ли е?

Възможно е, от позиция на сегашното, да асимилираме тези остарели картини с познатата история за упадъка на една цивилизация, учредена частично на общи културни знания. Сигурен. Както и да е. Нещата се разпадат (Йейтс). От позиция на самите карикатури обаче, бълването на фрагменти от лирика е безспорен симптом на екстравагантност - развлечение на смели дами и мъже илюстратори, които ги предават на хартия. Това е по-малко цивилизация, в сравнение с общество от чудаци, визионерска компания (Харт Крейн) от несъответствуващи. Но не ме цитирайте за това.